Със своите десетки воденици Девня е била център на мелничарската промишленост в периода след Освобождението до 1944 г. Мелниците са били едни от най-добрите в България за фини брашна и са работили за износ. От цяла Добруджа и Лудогорието са носили зърно за мелене. В плановете на Община Девня е да намери начин за представяне на тази история пред туристи, сподели кметът Свилен Шитов. 

Преди Освобождението

Дейността на водениците е описана в книгата „Девня - страници от историята“ на Анастас Ангелов, издадена през 2001 г. Там се съобщава, че по сведения на Петър Богдан от 1640 г. девненските воденици са били 25, всички собственост на турци. Били са изградени под изворите и в долното течение на река Девня. За тях споменава и турският пътешественик Евлия Челеби, който през 1651 г. пише, че около изворите има четиридесет до петдесет воденици, собственост на аяни от вилаета, всяка от които струва повече от един заимлик (за сравнение през ХХ век след продажбата на една от тях собствениците си купуват с парите хотел в центъра на Варна). По думите му населението от Добруджа и Делиормана идвало тук да си мели храните. През 1829 г. руският военен кореспондент Виктор Тепляков заварил 24 воденици, всички разрушени вероятно през войната. До Освобождението съоръженията били собственост на турци или вакъфи на джамии във Варна, Провадия, Шумен, село Козлуджа (днес Суворово). Константин Иречек споменава 34 воденици, принадлежащи на турци, но наети от българи. 

От „Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 1894-1895 г.“ се вижда, че първата воденица при село Девня е построена през 1822 г., след което в разстояние на 73 години техният брой достига 32, като 12 са приспособени за доброкачествени брашна за износ с производство 14,5 хиляди тона годишно, а другите мелят прости брашна за околните села с обем 21.5 хиляди тона годишно. 

Голямото предимство на Девненските воденици било, че работели целогодишно, тъй като водата на изворите не замръзвала и била с постоянен дебит. През есента тук се събирали по 300-400 коли, натоварени с пшеница, ръж и царевица. Повечето мелели прости видове брашно заедно с триците. Една част била за местните нужди, а друга се продавала на житната борса, откъдето чрез Варненската скеля се изнасяла предимно за Цариград. Водениците носели на своите собственици или наематели прилични доходи в натура или пари. На тринадесет крини се полагало мливарите да дадат на воденичаря една.

До Освобождението сградите са били малки и примитивни, задвижвани от водата на изворите, даващи началото на Девненската река, пише в книгата на Анастас Ангелов. Край някои от изворите били изградени язове, които повдигали нивото, а оттам и силата на падащата вода. Всички имали дървени колела (дулапи) и по един или два камъка, само едната - цели пет.

След Освобождението

През 1892 г. в 32-те воденици са били инсталирани общо 73 камъка. Дневното производство на някои достигало до 30 тона. През 90-те години на XIX век били изградени и първите валцови (търговски) воденици „Енчев, Шотов & Сие“, „Аврам хаджи Презенти“ и др. Те мелели брашно за продажба, купувайки от житния пазар. Произвеждали главно за износ за Цариград, Кавала, Солун, Смирна (Измир) и Корсун (Севастопол). Наред със собственика, в търговските мелници работели от пет до двадесетина наемници. 

През 1898 г. девненските воденици били свързани с железница на станцията Гебедже, а оттам с Варна, Русе и София. Били построени и шосейни пътища от житната борса. Това подобрило снабдяването с продукция и износа на брашното. През 1903 г. в движение били 31 воденици, от които 12 търговски. Една била задвижвана с водна турбина, а останалите с железни или дървени дулапи. Дневното производство на небетчийските (нетърговските) достигало 90 тона брашно, а на търговските до 120 тона брашно и 12 тона трици. 

Една от най-старите небетчийски воденици била Люцкановата (по името на извора). Тя била в масивна четириетажна каменна постройка със солунски керемиди, с четири френски камъка, задвижвани от пет дървени дулапа, с осем двойни валца и машини от Германия. Произвеждала 85 торби на денонощие брашно и 38 торби трици. Имала единадесет постоянни работници и по-късно била превърната в търговска. 

След обявяването на Независимостта на Царство България през 1908 г. турските пристанища бойкотирали българските търговци и износът на брашно се затегнал. Въпреки това през следващите две години били пуснати две нови валцови мелници, а някои от съществуващите били подобрени. Към 1927 г. мелничарската индустрия в село Река Девня била представена от големите фирми „Д. К. Попов“, „Люцканов & Илиев“, „Никола Попов & синове“, „Пройчев & Шотов“, „Иван Стоянов & син“, „Сила“. Те били снабдени с двигатели и съоръжения от Германия, които подобрили качеството на брашното и неговата конкурентноспособност на чуждия пазар. Вложеният капитал в тези воденици надхвърлял 60 милиона лева при годишно производство над 25 хиляди тона брашно и трици, от които малко над половината за износ. Девненското брашно достигало по това време до Гърция, Сирия, Палестина, Египет, Италия, Австрия и Чехословакия. 

В началото на 30-те години на ХХ век мелничарската индустрия във Варненския край била преситена с над 400 мелници и започнала да запада. Конкуренцията на парни и дизелови съоръжения близо до шосета и железопътни линии ударила девненските. От 32 воденици, през 1940 г. били останали 21, от които 17 работещи. Само четири са били търговски. През 1947 г. по силата на закона за национализацията на частните индустриални и минни предприятия били придобити от държавата 11 мелници, а останалите прекратили работа.

Днес всички воденици на Девня са разрушени, водата на изворите е каптирана, руслото на реката е променено.